— След пет-шест дни ще се върна до мястото, където беше ракетата ни, ще натоваря храната, която скрихме в развалините, и ще я докарам тук — тихо каза татко. — Ще се огледам също за Бърт Едуардс, жена му и дъщерите му.

— Дъщери ли? — попита Тимъти. — Колко са?

— Четири.

— Това май ще ни навлече неприятности по-нататък — бавно каза мама.

— Момичета. — Майкъл направи гримаса като на някое древно марсианско каменно изображение. — Момичета.

— И те ли ще пристигнат с ракета?

— Да. Ако успеят. Семейните ракети са проектирани за полети до Луната, не до Марс. Изкарахме късмет, че стигнахме невредими.

— Как се сдоби с ракетата? — прошепна Тимъти, докато другите момчета тичаха напред.

— Пазих я. Пазих я двадесет години, Тим. Бях я скрил с надеждата, че никога няма да ми се наложи да я използвам. Май трябваше да я предам на властите за войната, но все си мислех за Марс…

— И за пикник!

— Именно. Това да си остане между нас. Когато видях, че на Земята всичко свършва, изчаках до последния момент и се приготвих. Бърт Едуардс също бе скрил кораб, но решихме, че ще е по-безопасно да тръгнем поотделно, ако някой случайно реши да ни свали.

— А защо взриви ракетата, татко?

— За да не можем никога да се върнем. И за да не ни открият онези лоши хора, ако успеят някога да стигнат до Марс.

— Затова ли през цялото време гледаш нагоре?

— Да. Глупаво е. Никога няма да ни последват. Нямат с какво. Просто съм прекалено предпазлив, това е.

Майкъл се върна тичешком при тях.

— Татко, този град наистина ли е наш?

— Цялата проклета планета е наша, деца. Цялата проклета планета.

Стояха там — като крале на най-високото място, като върха на върховете, като владетелите на всички оцелели, като недосегаеми монарси и президенти, — и се опитваха да разберат какво е това да притежаваш цял свят и колко всъщност е голям той.