— Ама че място, ама че ужасно място за умиране — каза той.

— Всяко място е ужасно, ако си решил да свършиш на него — отвърна Карлсън. — Хайде, хлапе.

Латинг не помръдна. Протегна ръка да докосне дървото. Карлсън изсумтя и поклати глава.

— Давай. Опитай се да запомниш всичко.

— Има ли причина да не успея? — Латинг рязко се обърна и погледна безучастното сиво лице на по-възрастния мъж. — Нещо против ли имаш?

— Нищо против. И аз минах през същото. Но след време научаваш, че е най-добре да не забелязваш. Ядеш по-добре. Спиш по-добре. След време се научаваш да забравяш.

— Не искам да забравям — каза Латинг. — Господи, тя е умряла тук само преди няколко часа. Тя заслужава…

— Заслужавала е, хлапе. Минало време, не сегашно. Заслужавала е нещо по-добро, но не го е получила. Сега заслужава добро погребение. Само това можем да направим за нея. Късно е и е студено. Можеш да ни разкажеш всичко по пътя.

— Тук би могла да е дъщеря ти.

— Няма да ме хванеш по този начин, хлапе. Това не е моята дъщеря, това е важното. Не е и твоя, макар че по думите ти човек може да реши друго. Това е деветнайсетгодишно момиче без име, без чанта, без нищо. Жал ми е, че е мъртва. Ето, това помага ли?

— Би могло, ако го кажеш както трябва.

— Съжалявам. Хвани сега другия край на носилката.

Латинг вдигна своя край, но не тръгна, а остана да гледа фигурата под чаршафа.

— Ужасно е да си толкова млад и да решиш просто да сложиш край.

— Понякога и аз се уморявам — каза Карлсън от другия край на носилката.

— Разбира се, но ти… — Латинг млъкна.

— Давай, кажи го. Аз съм стар. Ако човек е на петдесет, на шейсет, хубаво, на кого му пука. А ако е на деветнайсет, всички плачат. Така че няма нужда да идваш на погребението ми, хлапе. И цветя не ми трябват.