— На кого не му пука?

— И на двама ви!

Морено изсумтя.

— Ще запалиш ли по една, Карли? — Карлсън запали две цигари и подаде едната на Морено, който дръпна и примигна, продължаваше да кара покрай шумното море. — Това, че не крещим, не викаме и не размахваме юмруци…

— Не искам да размахвам юмруци — прекъсна го Латинг, наведен край покритата фигура отзад. — Просто искам човешка дума, искам да погледнете по друг начин, а не като в месарница. Ако някой ден стана като вас, равнодушен, безразличен, дебелокож и корав…

— Не сме корави — замислено промълви Карлсън, — а сме се аклиматизирали.

— Аклиматизирали, да бе. А кога ще станете безчувствени?

— Хлапе, не ни обяснявай какви ще станем, без дори да имаш представа какви сме. Боклучав е всеки доктор, който скача заедно с всеки пациент в гроба. Всички са минали през това и никой не се отказва да живее и да се радва на живота. Излез от гроба, хлапе, оттам нищо няма да видиш.

Настъпи продължително мълчание. Накрая Латинг заговори, обръщаше се предимно към самия себе си.

— Колко ли време е била сама над пропастта? Час, два? Сигурно е било шантаво да стоиш там, да гледаш надолу към огньовете и да знаеш, че ще сложиш край на всичко това. Сигурно е била на танци или на плажен купон и е скъсала с приятеля си. Сигурно момчето утре ще се появи в участъка да я разпознае. Не бих искал да съм на неговото място. Как ли ще се почувства…

— Да — отвърна Морено. — На сутринта всичко изглежда по-добре.

— Опитай се да го кажеш на влюбено момиче — каза Латинг.

— А мъжът — обади се Карлсън, докато палеше нова цигара, — просто се напива, казва майната му на всичко, да не е луд да се убива заради жена.

Известно време пътуваха мълчаливо покрай малките крайбрежни къщички. Бе много късно и само тук-там се виждаха единични светлини.