— Само веднъж ще е достатъчно.

И излязоха.

Таксито спря пред празното фоайе на театъра.

— Подранили сме! — щастливо извика Левъринг. — Да видим финала.

— О, не.

— Какво? Не искате да видите жена си?

— Трябва да ме извините.

— Каква обида! Спрямо нея. Елате с мен или ще ви дам да се разберете!

— Моля ви, не настоявайте.

Левъринг го хвана здраво за ръката и го помъкна.

— Ще я видим тази работа. Тихо — промърмори той, отвори вратата и натика Томас през нея.

Разпоредителите се обърнаха в полумрака, познаха Томас и се върнаха по местата си. Двамата стояха в тъмното. Сцената бе осветена с ярки розови, бледолилави и зелени петна, подобно на пролетна гора. По дължината й бяха поставени шест бели коринтски колони. Театърът беше потънал в мълчание. Не се чуваше дори дишане.

— Моля ви, да се махаме — прошепна Томас.

— Шшт, уважение, човече, уважение! — прошепна в отговор Левъринг.

Жената (жените?) на сцената се движеше от мрака към светлината, сетне потъваше обратно в тъмното и се появяваше отново. Оркестърът тихо свиреше. Жената танцуваше сама със сенките, започваше от единия край, танцуваше със собствената си мечта, кристалът заискряваше в призми и проблясъци, ръцете й бяха вдигнати, от лицето й струеше светлина, същинска Пепеляшка, буйна вихрушка, щастливо видение от сънищата. Изчезна зад една бяла колона. Миг по-късно се появи отново — друга жена, танцуваща не така буйно, но все пак жизнерадостно, вече не Пепеляшка, а дама от обществото, приела живота, леко отегчена и тъжна, с лице, изваяно от слонова кост, и сякаш си спомняше някакво отдавна минало време, докато се движеше с невидимия мъж, който, ако можеше да се съди по изражението й, й беше чужд. Музиката я завъртя към следващата колона, ново изчезване, няма я! Левъринг стисна парапета, без да откъсва очи от сцената.