— Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки — аз съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!

— Назад! — вика. — Ще ви пръсна тиквите!

Ония, моите аркадаше, стрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата — на ливорвера. Викам:

— Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! — И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията и щеше да ме е съсякъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и — до половина месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех — не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я отгоре, от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързах да не шава, а и раната вързахме с пояса, курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли — фукнала — върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:

— Бе ти кьорав ли си бе, мамицата ти, къде са ти очите?

Нейсе, ровнахме насам-нататък и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се с фереджето — лежи си и мълчи. Рипнахме въз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние трима, тя — една и бая-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и — клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли.

— Пуснете ме — кай — да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!

И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги — ако си вятър, стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.