Елма не каза нищо. Белеше картофи за пържене, без да сваля очи от небето.

— Сам — каза след половин час. — Ето я. Погледни.

Той погледна и я видя.

Земята.

Изгряваше над хълмовете пълна и зелена, приличаше на скъпоценен камък.

— Милата Земя — прошепна нежно той. — Прекрасната ми Земя. Прати ми гладните и жадните. Нещо… как продължаваше това бе? Прати ми своите гладни, Земя. Сам Паркил ги чака, кренвиршите са врели, чилито е готово, всичко е подредено. Хайде, Земя, прати ми ракетите си!

Отдалечи се малко, за да огледа лавката. Ето я — съвършена като току-що снесено яйце върху сухото морско дъно, единственото ядро светлина и топлина сред стотиците мили самота и пустош. Бе като сърце, биещо самотно в огромно тъмно тяло. Изпита едва ли не печал, докато гледаше гордостта си с насълзени очи.

— Наистина те кара да се смириш — каза той сред миризмите на кренвирши, топли хлебчета и масло. — Елате — покани той звездите в небето. — Кой ще се осмели пръв?

— Сам — каза Елма.

Земята се промени в черното небе.

Подпали се.

Част от нея като че ли се разлетя на милиони парчета, сякаш експлодира някакъв гигантски пъзел. Цяла минута горя със зловещ пламък, стана тройно по-голяма, после помръкна.

— Какво беше това? — попита Сам, взрян в зеления пожар в небето.

— Земята — каза Елма, стиснала ръце.

— Не може да е Земята, не може да е Земята! Не, това не е Земята! Не може да бъде.

— Искаш да кажеш, че не ти се вярва да е Земята — каза Елма и го погледна. — Това ли имаш предвид?

— Не е Земята… о, не, не може да бъде! — проплака той.

Стоеше неподвижно с отпуснати ръце, зяпнал, с широко отворени невиждащи очи.

— Сам — повика го тя. За първи път от дни в очите й имаше живец. — Сам?

Той гледаше нагоре към небето.

— Е — каза тя. Около минута се оглеждаше мълчаливо. После пъргаво преметна една мокра кърпа през ръка. — Запали още лампи, пусни музиката, отвори вратата. Следващата пратка клиенти ще пристигне след около милион години. Трябва да се приготвим, да.