— Беше грешка — умолително каза той, докато слизаше от кораба си. Жена му остана да лежи като мъртва на дъното. — Дойдох тук като всеки честен предприемчив бизнесмен. Взех малко материали от една разбила се ракета и си построих най-хубавата лавка, която сте виждали, на онзи кръстопът… знаете къде е. Трябва да признаете, че ме бива като строител. — Сам се разсмя и се огледа. — И тогава се появи онзи марсианец… зная, че ви е бил приятел. Смъртта му бе злополука, уверявам ви. Исках само да имам лавка за хотдог, единствената лавка на Марс, първата и най-важна от всички. Разбирате ли? Щях да предлагам най-хубавите проклети хотдози, с чили и лук, и портокалов сок.

Сребристите маски останаха неподвижни, пламтящи на лунната светлина. Жълти очи светеха към него. Усети как стомахът му се свива, стяга се, става на камък. Захвърли пистолета в пясъка.

— Предавам се.

— Вземете оръжието си — казаха в хор марсианците.

— Какво?

— Оръжието. — Ръка от скъпоценни камъни махна над синия нос на един от корабите. — Вземете го. Махнете го.

Без да повярва на чутото, той вдигна пистолета.

— А сега — продължи гласът, — обърнете кораба и се върнете при лавката си.

— Веднага ли?

— Веднага — каза гласът. — Няма да ви направим нищо лошо. Побягнахте, преди да успеем да ви обясним. Елате.

Огромните кораби обърнаха леко като лунни перца. Подобните им на криле платна заплющяха, сякаш ръкопляскаха. Маските святкаха, обръщаха се, проблясваха в сенките.

— Елма! — Сам се качи тежко в кораба. — Ставай, Елма. Връщаме се.

Беше развълнуван. От облекчение говореше почти несвързано.

— Няма да ми направят нищо лошо. Няма да ме убият, Елма. Ставай, мила, ставай.

— Какво… какво? — Елма бавно примига. Корабът потегли отново. Тя се надигна като в полусън на мястото си и се отпусна като чувал с камъни, без да каже нищо повече.