— Защо? — запита Свердлин.

— Защото — вече сериозно отвърна Фьокин — трябва да се предвижда най-лошото. Тогава няма да се разочаровате, ако най-лошото се сбъдне… А най-приятната радост е неочакваната. Както виждате, моят песимизъм ви обещава повече щастие.

— Не — поклати глава Свердлин. — Не. Аз очаквам от тази планета всичко и очакването ми носи радост. Срам ме е да призная, но дори очаквам да се осъществи моята малка заветна мечта. Да открия тук такова кътче, каквото няма дори и на Земята, но каквото често ми се присънва. Уединено езеро, цялото на светли и тъмни ивици, нежен пясък под босите крака, стройни, извисяващи се до небето дървета, топло време, тишина…

— Носталгия — строго забеляза лекарят. — Присънва ти се нашенско езеро сред наши ели. На Земята колкото щеш такива места.

— Но навсякъде палатки, вили или плацове за реалети.

— Или комари — добави Фьокин.

Звънна сигнал и спорът бе забравен, защото следваше информацията. За вируси и животни, за дървета и птици, за цветя и микроби. За живота, който във Вселената е много по-голяма рядкост от гения сред хората.

— Маски — разнесе се с облекчение шепот. — Само маски!

Автоматите се презастраховаха. Малко по-други бяха белтъчните вериги тук; състояха се от други аминокиселини, но разликата бе незначителна и това реши всичко: чуждият живот не можеше да бъде вреден за хората. Даже маската бе само предпазливост, можеха да се откажат и от нея.

— Е, Фьокин, сега защо не се радваш?

Нищо не им отвърна. Дори яркото тукашно слънце, не жълто, а бяло, не можа да заличи мрачните сенки по лицето му.

Започна спускането. С рев и грохот космическият свредел прониза атмосферата. Светкавици раздираха небето. Пукаше нагрятият въздух. И дълго след кацането не стихваха гръмотевиците.

„Със сила превземаме планетата — помисли си Свердлин, — мощта на нашите милиони киловата. Като вражеска крепост. Нищо, всичко ще се успокои.“