Накъде е тръгнал този глупак?

Да убие Ралф Ъндърхил!

Защо? Защото така!

Помниш ли как ме удари по ръката? Синини. Бях целият в синини, и двете ми ръце; тъмносини, черни, странни жълти петна. Удря и бяга, такъв беше Ралф. Удря и бяга…

И въпреки това… ти го обичаше?

Да, както момчетата обичат момчета, когато са на осем, десет, дванайсет, когато светът е невинен, а момчетата са зли отвъд злото, защото не знаят какво правят, но въпреки това го правят. Затова, на някакво тайно ниво, аз трябваше да бъда нараняван. Ние просто се нуждаехме един от друг. Аз, за да бъда удрян. Той — за да удря. Моите белези бяха емблемата и символът на любовта ни.

Какво друго те кара да убиваш Ралф Ъндърхил след толкова години?

Локомотивът изпищя пронизително. Нощната страна летеше край мен.

Спомням си как една пролет отидох на училище с нов туидов костюм за голф и как Ралф ме свали на земята и ме затъркаля в снега и кафявата кал. Как се смееше, а аз се върнах у дома да се преоблека, потънал в земята от срам, целият в мръсотия, уплашен от очакващия ме пердах.

Да! И какво друго?

Помниш ли онези глинени фигурки от радиошоуто за Тарзан, които така желаеше да имаш? Фигурките на Тарзан, на маймуната Кала и лъва Нума, струваха само двайсет и пет цента?! Да, да! Дори сега си спомням виковете на човека-маймуна, люлеещ се из зелената джунгла някъде далеч! Но кой имаше двайсет и пет цента в разгара на Голямата депресия? Никой.

С изключение на Ралф Ъндърхил.

И един ден Ралф те попита дали искаш една от фигурките.

„Искам! — извика ти. — Да! Да!“

Това бе същата седмица, когато брат ти в странен пристъп на обич, примесен с презрение, ти беше дал своята стара, но скъпа бейзболна ръкавица.