Уилям си отдъхна, жена му седеше до него. Носеше хубав костюм от туид, беше уморен, от устата им се разнасяше слабият дъх на множеството питиета, които им бяха предложили, а те бяха приели. За миг чуха вятъра в клоните. Излязоха от колата, отключиха и влязоха. От дневната се показа някакъв старец и извика: „Какво правите в дома ми?“. „Ти какво правиш в нашия дом? — отговори Уилям. — Хайде, старче, изчезвай!“ И с леко гадене, защото в стареца имаше нещо, от което през тялото му премина хлад, го претършува, изхвърли го през вратата, затвори и заключи. Отвън старецът извика: „Това е моята къща! Не можете да ме изхвърляте!“ Двамата с жена му угасиха лампите и си легнаха.

През двадесет и осма Уилям и другите момчета се бореха на поляната пред къщата, докато чакаха да дойде часът, когато по сините релси ще запуфти влакът и ще могат да гледат как пристига циркът. Лежаха в шумата, смееха се, ритаха се и се боричкаха. На поляната излезе старец с фенерче.

— Защо си играете на поляната ми по това време на нощта? — попита ги той.

— Кой си ти? — отвърна Уилям. За момент се обърка.

За един дълъг миг старецът замръзна пред въргалящите се в шумата момчета. След това изпусна фенерчето.

— О, скъпото ми момче. Зная, сега вече зная, зная! — Той се наведе да докосне момчето. — Аз съм ти и ти — това съм аз. Обичам те, мое скъпо момче, обичам те с цялото си сърце! Нека ти кажа какво ще ти се случи през идващите години! Само да знаеше! Името ми е Уилям — то е и твое име! И всички онези хора, влизащи в къщата, също са Уилям, те са ти, те са аз!

Мъжът потрепери.

— Как лети времето!

— Махай се — каза момчето. — Ти си луд.

— Но…

— Ти си побъркан! Ще извикам татко!

Старецът се отдръпна и се отдалечи.

Светлините в къщата светваха и угасваха. Момчетата се бореха тихо и тайно в шумата. Старецът стоеше в сянката на тъмната поляна.

Горе, в леглото си, през четиридесет и седма, Уилям Латинг не можеше да заспи. Седна, запали цигара и погледна през прозореца. Жена му също бе будна.