Написано от Пида, неговият син и сегашен вожд на кайовите, чиято душа поздравява твоята.»
Тези две писма бяха във висша степен назидателни, и то не само в психологическо отношение. Изглеждаше едва ли не, че са диктувани от Токайхун и Тангуа на едно и също място и под едно и също въздействие. Двамата ме мразеха все така непримиримо, както някога. Особено характерно бе, че синът на Тангуа ме поздравяваше въпреки тази омраза, ала на мен не ми бе трудно да разбера признателността му. Но по-важно, много по-важно от всичко беше, че дори враговете на апачите се канеха да идат нагоре към Маунт Винету. Тук се споменаваше за някаква «голяма, последна битка». Това звучеше крайно опасно. Започнах сериозно да се угрижвам. Да не би пък отвъд океана да имаше някой стар, някогашен противник, който сега, в дните на моята старост, искаше да си направи шега, да ме поднесе и да ме накара да предприема едно наивно пътуване до Америка? Но след половин месец получих следното писмо, пуснато в Оклахома и представляващо за мен документ, на който напълно можех да се доверя:
«Мой скъпи, бели братко!
Великият, добрият Маниту в моето сърце ми повелява да ти кажа, че на Маунт Винету са свикани един съюз на старите вождове и друг на младите, за да се проведе съд над бледоликите и се реши бъдещето на червените мъже. Ти ще отидеш и аз също ще отида. Душата ми се радва на твоята. Броя дните, часовете и минутите, когато ще те видя!
Твой червен брат,
Мато Шако, вождът на осагите»
Това писмо също беше написано на английски, и то от неговия син, чийто почерк познавах, понеже си кореспондирах с него. При това Мато Шако беше приложил своя кожен тотем, както правеше винаги, когато се касаеше за нещо важно. Предположението за някакво занасяне следователно отпадаше. Работата беше наистина сериозна. Мисълта да отида отвъд, започна да ме занимава. Вярно, за да се оформи тази мисъл в решение, трябваше преди туй да узная нещо по-подробно и определено. И не чаках дълго. Получих едно голямо, официално сгънато писмо, което би трябвало да е покана, ала заради неговия тон би било по-правилно да бъде окачествено като «отпратка». Давам го отново в превод: