— Опитайте при чичо Мартин. У тях наистина е мръсно… Но може и да ви даде стая. Направо, после наляво, старата къща, е-ей там, виждат се керемидите в пролуката!

Собственикът на къщата приличаше на изплашен бухал. Даже ризата му беше някак си издута, посивелите му коси стърчаха накъдето им паднеше, а очите му под кръглите очила ту мигаха често-често, ту напротив, застиваха неподвижно, сиви, какъвто беше и целият външен вид на стопанина. Мартин не говореше, а по-скоро мънкаше и не беше ясно кое преобладаваше в междуметията му — смущението или нежеланието да обясни. Отначало ми отказа, но го направи така неуверено, че аз продължавах да го убеждавам, а сигурно видът ми беше по-красноречив и от думите; събеседникът ми явно усети известно морално неудобство от позицията си и като мигаше по-често от обикновено, се размърда неспокойно.

— Не, не, не искам да ви подведа… ъ-ъ… изобщо… тук, знаете ли… Впрочем, обаче… Да, разбира се: човек без свой кът е по-зле от кът без човек, но… Слушайте, как се отнасяте към призраците?

— Какво?!

— Ясно… — той тъжно поклати глава. — Виждате ли, стая има, празна е, но в нея… ъ-ъ… се е заселил призрак. Не мога да ви помогна — тъжно добави той.

За щастие аз даже не се усмихнах. Дългите мъки при обикалянето ме направиха пророк и дипломат. Веднага, без всякаква логическа обосновка отхвърлих мисълта за лекото умопобъркване на събеседника ми, а с вътрешното си зрение забелязах под ризата му мъничкото кръстче (впрочем, изпъкналостта на този амулет можеше да се види под тъканта) и разбрах с какъв човек имам работа. Мартин искрено искаше да помогне на ближния си, но съвестта, дългът не му позволяваха да събере човека с нечистата сила, а отгоре на всичко да му взима и пари. Същевременно обаче го мъчеше мисълта, че ето, има свободна стая, ето го и човека, на когото тя е нужна на всяка цена. Известна роля играеха, разбира се, и парите.

Вече спокойно, с разбиращ израз на лицето, аз се осведомих, откога се е заселил призракът, какво си позволява да върши и донякъде убедих Мартин, че перспективата да се срещна с него съвсем не ме смущава. Не започнах да привеждам аргументи, че не вярвам в никакви призраци (този довод не би го убедил), а просто казах, че щом за него, Мартин, призракът не е опасен, значи и аз ще мога някак си да свикна с него.