— Само двамина ли сте там горе? — попита оня.

— Двамина или сто, все едно. Пушката ми сама по себе си е достатъчна.

— Ние също ще стреляме!

— Опитайте! Кремъклийките ви лежат там при ковчезите. Който понечи да вземе своята, ще получи първия ми куршум, а после омагьосаната пушка няма да спре, преди да сте улучени всички.

— Ти си самият Шейтан, иначе нямаше да имаш такава кремъклийка и нямаше да можеш така безстрашно да ни заплашваш.

— Щом мислиш така, побързай! Давам ви време само колкото е необходимо да измолите три пъти Фатиха, после започвам да гърмя!

— Ел кувве а’лейя (Силата е срещу мен), Аллах да те изгори! Ще се посъветвам с хората си.

— А аз междувременно ще изрека три пъти Фатиха. Когато свърша, първият ми куршум ще уцели в главата коня, за който са вързани двамата, а вторият — теб.

Жал ми беше за животното, но ако се наложеше, трябваше да го застрелям, за да всея страх у шиитите и да избегна кръвопролитието. Те се съвещаваха с диви жестове, а аз почаках може би две минути и викнах после надолу:

— Срокът изтече, започва се!

След това се прицелих в коня и натиснах спусъка. Той се олюля насам-натам и падна на земята. После насочих пушката към предводителя.

— Ваккиф! (Стой!) — изкряска оня, като видя това. — Ние ще освободим кучите синове.

— С конете и всичко, което сте им взели!

— И това ли искаш?

— Да, ако им липсва и най-дребното нещо, няма да чуете от мен повече нито дума, а само изстрели.

— Ийл’ан дакнак! (Проклета да е брадата ти!)

— Не ругай, а се поразмърдай, иначе стрелям! Двамата мъже нека после бързо продължат пътя си!

Какво ли не е в състояние да извърши една модерна карабина при тези неуки и суеверни люде! Те развързаха пленниците и им дадоха конете. За останалите вещи имаше, наистина, по-дълга разправия, тъй като те вече бяха разпределени. Но мина най-много четвърт час след последната ми заплаха и пленниците си бяха събрали всичко и можеха да продължат ездата. Преди да подкарат трите коня, единият викна нагоре към нас: