— Мой син си вече, отсега и навеки!

Чарли подскочи като уплашен заек и се шмугна в храсталаците, пък тя се юрна подире му и го хвана. Ама сега момчето се е затворило в къщурката и хич не иска да излиза, колкото и тя да чука по вратата, да удря по прозореца, да блъска с пожълтелия си юмрук по зеленясалите дъски; колкото и да припява над пламъците, да магьосва и да повтаря, че вече е нейно момче, само нейно момче, ничие друго и край.

— Тук ли си, Чарли? — пита тя и наднича през дъските на вратата.

— Тук, тук, ами къде другаде — отвръща хлапето отпаднало.

Още мъничко, още едва-едва — и ще рухне от умора. Старицата натиска дръжката с надежда. Дали пък не се е престарала? Мята пак в процепите от останалия прах, резето не хлопва. „Все съм си такава завеяна: или ще прекаля, или ще се стискам — сърдито си мисли тя. — Никога по мярката, дявол да го вземе!“

— Чарли, аз само да си хортуваме двамина по вечерите, само да си греем двамина ръцете на огнището. Да има на кого сутрин наръч съчки да донеса, да раздухам жаравата, а с нея и нощната тъмнина. Никакви пакости не си мисля, момчето ми, хич бива ли съвсем сама като кукувичка. — И сочно мляска с устни. — Чарли, ти само излез, и теб ще те науча.

— На какво ще ме научиш? — пита хлапето.

— Ще те науча евтино да купуваш и скъпо да продаваш. Ловиш значи невестулка, клъцваш й главата и я мушкаш в задния джоб, докато не е изстинала. Това е.

— Да бе! — презрително отвръща Чарли.

— Ще те науча още да не те лови куршум. Стрелят по теб, а на теб нищо ти няма.

Чарли мълчи. Тогава тя със свистящ хриплив шепот му реди тайната:

— В петък при пълнолуние откопай корен от перуника, навържи го на венче и го носи на шията си с бяло копринено конче.

— Ти си съвсем откачалка! — отвръща хлапето.