— Готов ли си? — пита тя Чарли, а той седи на земята, обгърнал с ръце коленете си, ахнал от почуда, с блестящи зъби…

— Готов съм — отвръща той треперещ.

— Ха! — и тя забива иглата дълбоко в дясното око на прилепа. — Ха така!

— Ох! — и Чарли затваря очи с длани.

— Сега ще я загърна в шарена кърпа, ето тъй, пък ти я сложи в джоба си и я носи с кърпата. Разбра ли?

Той слага муската в джоба си.

— Чарли! — крещи тя изплашено. — Чарли, къде си? Не те виждам, момчето ми!

— Тук съм! — подскача, а тялото му се облива в блясъци. — Тук съм, бабо!

Трескаво оглежда ръцете си, краката, гърдите, пръстите.

— Тук съм!

Тя го гледа така, сякаш сонм светулки се вихрят пред очите й в опияняващия нощен въздух.

— Чарли! Какво нещо, мигом пропадна! Върни се, Чарли, върни се!

— Ами че аз съм тук! — крещи хлапето.

— Къде?

— Тук, до огъня, до огъня! И освен това се виждам. И изобщо не съм невидим!

Кльощавото тяло на Старицата се люлее от смях.

— Че как няма да виждаш себе си! Всички невидими виждат себе си. Иначе как ще знаят къде са и къде ходят? Пипни ме, Чарли. Пипни ме, да знам къде си.

Той нерешително протяга ръка към нея.

Тя нарочно трепва, сякаш изплашена, когато я докосва.

— Ох!

— Ама не, ти наистина ли не ме виждаш? — пита хлапето. — Честно?

— Честно. Нищо не виждам, даже едно косъмче не виждам.

Тя извръща поглед към дървото и вперва в него блестящия си поглед, опитвайки се да не гледа момчето.

— То взе, че стана, и още кааак! — въздъхва Старицата с възхищение. — Пък и ти си един! Никога досега не съм правила невидим толкова бързо. Ти какво усещаш, Чарли?

— Като вода съм в разбълникан вир.