— Вече никакви втори бутилки — съгласи се той.

— Ще изхвърля свещите — каза тя. — Но преди това ми кажи, що за година беше?

— Наистина страхотна — отговори той. — Никога не съм имал по-страхотен приятел, по-добър другар, по-близък човек.

— Същото се отнася и за мен — рече тя. — Къде се запознахме?

— Знаеш къде. В библиотеката. Около седмица те виждах почти всеки ден там, ровеше се по рафтовете. Сякаш търсеше нещо. Може би не книга.

— Е, може пък да съм търсила теб. Гледах те как се мотаеш между рафтовете, как изучаваш книгите. Първото, което ми каза, беше: „Какво мислите за Джейн Остин?“. Странно е да чуеш подобно нещо от мъж. Повечето мъже не четат Джейн Остин или ако го правят, никога не биха си признали, нито пък биха започнали разговор по такъв начин.

— Не беше случайно — каза той. — Помислих си, че приличаш на читателка на Джейн Остин. Или може би на Едит Уортън. Беше съвсем естествено.

— И от този момент нещата наистина тръгнаха. Спомням си как се разхождахме заедно между рафтовете и ти ми показа специалното издание на Едгар Алън По. Никога не съм му била запалена почитателка, но начинът, по който ти говореше за него, ме вдъхнови и още на следващия ден започнах да чета ужасните му книги.

— Значи така. Остин, Уортън и По. Големи имена за литературна компания.

— А после ме попита дали играя тенис и аз отговорих, че играя. Ти каза, че си по-добър на бадминтон, но би се пробвал на тенис с мен. Играхме един срещу друг и беше страхотно… Мисля, че една от първите ни грешки беше, че миналата седмица за пръв път играхме по двойки и бяхме заедно срещу другите двама.

— Да, наистина беше грешка. Ако не беше тя, свещите и шампанското нямаше да имат никакъв шанс. Може и да не е съвсем вярно, но това, че ме биеше непрекъснато, правеше нещата по-трудни, признавам си.

Тя се засмя тихо.

— Е, тогава ще ти призная, че щом спечелихме вчерашния мач като отбор, малко след това, без изобщо да се замислям, излязох и купих свещите.