Никол седеше тихо на крайчеца на леглото в мръсната малка стая на горния етаж. Вече постоя на прозореца и откри водосточната тръба по стената, видя и покрива на някаква пристройка под прозореца. По-късно, като се стъмни и всичко навън утихне, ще направи опит да се измъкне…
Дали не беше време да разкрие вече на тези мъже коя е всъщност? Не, щеше да е прибързано, не се бяха отдалечили на повече от няколко часа път от къщата на Бианка… Как ли се е прибрала Бианка? Колко ли часа са й били нужни, за да стигне пеша чак до вкъщи? А ще трябва и малко време, докато господин Мейлисън се обади на управителя на графството, за да започнат да я търсят… Да, тази нощ ще се опита да избяга и ако не успее, утре ще им обясни, че са сгрешили. Тогава вече те няма какво да правят и ще я пуснат. Дано само не побеснеят от яд…
Вратата се отвори и тя вдигна очи към мъжищата, които изпълниха цялата стаичка.
— Носим ти нещо за пиене. Шоколад от Южна Америка. Един от нашите беше там, той го донесе.
«Моряци!» — помисли си тя, докато поемаше канчето. Как не се сети веднага! Затова изглеждаха толкова тромави на конете, а и дрехите им миришеха някак особено…
Пийна малко от шоколада и почувства, че се отпуска. Топлината на гъстата напитка се разля по цялото й тяло и тя чак сега почувства колко е уморена. Продължаваше да мисли за своя план за бягство, но мислите й се изплъзваха и чезнеха. Тя погледна мъжете, приведени над нея — взираха се някак уплашено в лицето й, като някакви огромни брадати бавачки. Никол се усмихна и се отпусна в люлката на съня.
През следващите двадесет и четири часа тя остана в безсъзнание. По-късно можеше да си спомни само, че я носеха някъде като бебе. Някой се суетеше около нея, тя му се усмихваше и казваше, че е добре… Но думите така и не излизаха от устата й. Непрекъснато сънуваше. Ту беше в замъка на родителите си, ту се люлееше на плетената люлка под върбата в градината, ту пък беше отново с дядо си в къщата на Мюлерови… Ей така си лежеше и сега, сънливо отпусната на въжената люлка в края на този зноен щастлив ден…