През юни паркът бе приказно красив. Дърветата образуваха зелени сводове над посипаните с чакъл алеи и листата хвърляха пъстро було от светлина по дрехите им. Бианка стискаше като оръжие слънчобрана си от богато плисиран плат и внимаваше непрекъснато да не я хване слънцето и да повреди хубавата й бяла кожа. Тя хвърли кос поглед към Никол и изсумтя презрително: тази глупачка бе хвърлила сламената си шапка на седалката и вятърът развяваше лъскавата й черна коса. Очите й блестяха, а ръцете, които държаха здраво юздите, бяха тънички и изящни. Бианка погледна веднага собствените си ръце. Бяха бели и пухкави, точно каквито трябва да бъдат едни женски ръце.

— Никол! — не се стърпя най-сетне тя. — Не можеш ли да се държиш поне веднъж като дама? Или поне да помислиш, че аз съм дама? Не стига че хората трябва да ме виждат с една полуразголена жена, ами ме принуждаваш и да се мятам из ландото…

Никол придърпа тънкия памучен шал върху голите си ръце, но не си сложи шапката. Послушно цъкна с език и конят позабави ход.

«Ох, само още малко търпение и Бианка вече няма да ме командва!»

Изведнъж покоят на слънчевия следобед бе нарушен от появата на четирима конници. Конете бяха едри, с дебели крака, по-подходящи да теглят кола, отколкото да бъдат яздени. Обикновено двете никога не срещаха хора в парка, най-малко пък мъже, които явно не бяха джентълмени. Дрехите им бяха окъсани и мръсни, единият от мъжете носеше памучна риза с дълга ръкави на широки червени и бели ивици.

Миналата година Никол бе живяла в непрекъснат страх. Когато пияната тълпа нападна замъка на родителите й, тя и дядо й успяха да се скрият и един сандък за дрехи и сетне избягаха под защитата на гъстите вълма черен дим от пожара. И сега тя реагира незабавно. Просто почувства, че тези мъже представляват заплаха. Тя плесна с камшик Валах и той подскочи напред. Бианка се търколи върху тапицираната с конски косъм облегалка и изписка, а след това се нахвърли върху Никол: