Спомням си я — крехко момиче без настроение, което се тътреше равнодушно след нас само защото Робърт вземаше участие в проекта. — Той свъси вежди, унесен в спомените си. — Тя често повтаряше: „Това му е работата.“ И никога не мислеше за делото като за нещо повече.

— Но нейната работа бях аз — отвърна Суини с равен глас.

Космодрумните полицаи се бяха опитали да го обучат да говори язвително, когато спомене майка си, но той така и не съумя да улови онова чувство, на което изискваха да подражава. Беше успял обаче да установи, че ако изговаря сричките отсечено, почти без модулации на гласа, те оставаха доволни от резултата.

— Не сте я преценили правилно, д-р Рулман, или пък тя се е променила, след като татко е загинал. Майка ми имаше кураж за десетима. И затова накрая й бе заплатено с единствената монета, позната на полицаите от Космодрума.

— Съжалявам — каза Рулман съчувствено. — Но поне вие сте се измъкнали. Сигурен съм, че точно това е желаела и тя. А откъде се появи корабът, за който споменахте?

— Ами… открай време сме го имали. Предполагам, че е бил на татко. Държахме го в един кратер близо до нашия купол. Когато полицаите нахълтаха в контролния кабинет, аз излязох от другата страна на купола, докато те бяха… заети с майка… и им се изплъзнах. Не беше по силите ми да направя каквото и да било за нея.

— Естествено, естествено — прекъсна го Рулман с тих и смирен глас. — Вие не бихте останали жив и една секунда в техния въздух. Постъпили сте правилно. Продължете.

— Така… качих се на космическия кораб и излетях. Нямах възможност да спася нищо освен себе си. Преследваха ме по целия път, но не стреляха. Мисля, че и сега горе има един от тях.