— Здравейте, д-р Рулман. Мога ли да ви услужа с нещо?

— Сигурно, ако оставите този перколатор за момент, Майк. Искам да направя едно идентификационно изследване. При нас имаме нов човек. Може ли?

— О, мисля, че да. Само за минута ще извадя серумите.

Тя се отдалечи от тях и се отправи към един плот, откъдето започна да изважда ампули и да ги разклаща пред някаква притулена светлина. Суини я наблюдаваше. И преди беше виждал жени лаборантки, но никоя от тях не бе така съвършена, така непринудена или така… близка, както тази. Усети как главата му се замайва, а и се надяваше, че поне за малко няма да го карат да говори. По дланите му изби пот, кръвта туптеше в ушите му и му се стори, че може да се разплаче.

Бе се потопил напълно в своето неизпитано, дълго забавяно съзряване и то му се понрави не повече, отколкото това става с всеки от нас.

Но неговата изсечена с диамант предпазливост не се притъпи напълно. Той не пропусна да запомни, че като го видя, момичето се учуди не повече, отколкото двамата младежи, когато го бяха открили да изкачва седловината. Защо? Д-р Рулман едва ли бе единственият Адаптиран човек, който познава всеки в поселището по физиономия, и следователно единственият, който може да се вцепени при вида на непознато лице. До това време колонизаторите на Ганимед сигурно знаеха най-малките си бръчици, бяха научили наизуст всеки жест и маниерност, трапчинка, оттенък, недостатък или добродетел, които биха им помогнали да се разпознават всред останалата, враждебно настроена, по-голяма част от човечеството.

Момичето улови дланта на Суини и за миг нишката на мисълта му напълно се прекъсна. Последва остро бодване във възглавничката на средния пръст на дясната ръка и Майк започна да изстисква капчици кръв в локвички синкав разтвор, разпределени по три в група, върху голям брой тънки стъкълца. Предметни стъкла за микроскоп — Суини вече беше виждал такива. Що се отнася до кръвта — да вземе още, ако иска.