— Логично е — каза Майк.

Въпреки това тя не гледаше към Суини, а наведе главата си още повече над ръба на Улея, със сключени пред себе си ръце, в мъглявото пространство, докато малките й гърди се опряха леко на парапета. Суини дълбоко си пое дъх. Миризмата от издънките изведнъж сякаш загуби своето успокоително въздействие.

— Кажи ми, Дон — запита тя, — кога започнаха полицаите да обсъждат тази тема? За пръв път, искам да кажа.

Неговото отклонило се внимание така внезапно отскочи и се върна обратно в скования център на съществото му, че остави след себе си ярка следа, сякаш през незащитения му мозък бе минал камшик. Майк беше опасна, опасна беше. Трябваше да помни това.

— Кога? — повтори той. — Не зная, Майк. Всички дни си приличаха. Мисля, че беше към края. В детството често слушах, че приказват за нас като за престъпници, но не бях в състояние да си обясня защо. Предполагах, че е, защото бяхме различни, само заради това. Едва в последно време ги чувах да споменават конкретни престъпления, но дори тогава не си обяснявах ясно думите им. Майка ми и аз никога не бяхме грабили никакви кораби, в това бях сигурен.

— Само накрая… Така си и мислех. Те са заговорили по този начин, когато енергията ви е започнала да се изчерпва. Не е ли вярно?

Суини дълго обмисля отговора, поне два пъти по-дълго, отколкото обикновено би било безопасно да го прави пред Майк. Той вече разбра накъде клоняха въпросите на момичето. В такъв случай една прибързана реплика можеше да бъде фатална. Трябваше да си дава вид, че се опитва — с известно затруднение — да изрови от паметта си информация, която е била без всякакво значение за него. След малко той каза: