За нещастие по всичко личеше, че обратното също е вярно. Суини не бе сполучил да открие никой в колонията, който да смята, че е вероятно един Адаптиран човек отново да стане обикновено човешко същество. Обещанието, което му даваха полицаите от Космодрума (въпреки че никога не го бяха заявявали категорично), поне засега сякаш не се основаваше на нещо повече от прах в очите. Ако въпреки това съществуваше възможност една личност като Суини да бъде върната към живота, само Рулман знаеше начина и Суини трябваше да бъде свръхпредпазлив, когато разпитваше учения. Рулман вече си бе направил някои неблагоприятни изводи от разните изплъзнали се факти и неизчерпаемите лъжи, които Суини му предоставяше по заповед на полицаите от Космодрума. Като останалите ганимедци, Суини се бе научил да уважава решителността и смелостта, въплътени изцяло в това, което Рулман вършеше и говореше, но за разлика от всички тях, младежът се страхуваше от неговата проницателност.

А междувременно, докато Суини изчакваше с фатализъм, смущаван само от Майк Левърол, Рулман да прозре другата страна на измамата — сковаността и объркаността, заместващи му човешката душа, — оставаше неизяснен въпросът за престъплението.

Ние трябва да върнем тези хора! Защо? Защото ни е нужно да знаем това, което знаят те. Защо не ги попитаме? Няма да кажат. Защо не? Защото се боят. От какво? Те извършиха злодеяние и трябва да бъдат наказани. Какво са направили?

ТИШИНА

И така, въпросът за престъплението оставаше висящ. Това не са били пиратските нашествия — дори ако ганимедци бяха постигнали невъзможното и бяха плячкосали въздухоплавателен съд, това нямаше да първото престъпление, накарало Адаптираните хора да избягат веднага на Ганимед, нямаше да е престъплението, породило цялата техника на пантропията. Какво държавно престъпление бяха извършили родителите на Адаптираните хора, че да се принудят да изолират децата си на Ганимед за период, който вероятно са смятали, че ще бъде вечен?