Суини, разбира се, забеляза, че Алфвен пропусна да се яви, когато трябваше да направи следващото си посещение, но това бе нещо обикновено. Учени идваха и обикаляха големия херметически затворен понор

— Къде е д-р Емъри? Днес не е ли неговият ден?

— Той приключи служебното си наблюдение.

— Но аз искам да говоря с него. Обеща да ми донесе една книга. Няма ли да се върне поне да ни посети?

— Мисля, че не, Суини. Той напусна работа. Не се безпокой за него, няма да се чувствува зле. Аз ще ти донеса книгата.

След третия такъв случай за първи път пуснаха Суини да излезе на повърхността на Луната — наистина, охраняван от петима мъже в скафандри, но това не го засягаше. Новата свобода му се видя огромна, а собственият му скафандър — направо символичен в сравнение с това, което трябваше да обличат полицаите от Космодрума — като че ли почти не съществуваше. Доколкото трябваше да се вярва на многобройните намеци, такова беше първото му предусещане на свободата, която щеше да получи след приключване на задачата му. Той дори успя да види планетата Земя, където живееха хората.

За задачата си знаеше всичко, което имаше да се знае, и то бе станало за него втора природа. Бяха му го набивали в главата още от студеното му и самотно детинство, винаги с една и съща заповед накрая:

„Ние трябва да върнем тези хора!“

Шест думи бяха смисъл за Суини; те бяха и неговата едничка надежда. Налагаше се Адаптираните хора да бъдат хванати отново и отведени на Земята, по-точно — на купола на Луната, единственото място освен Ганимед, където можеха да съществуват. Но ако се окажеше невъзможно всички да бъдат заловени повторно — той трябваше да мисли за това само като за вероятност, — той бе длъжен да се завърне поне с д-р Джейкъб Рулман. Единствено докторът със сигурност знаеше най-важната тайна: как Адаптираният индивид отново да се превърне в човешко същество.

Суини разбираше, че Рулман и съучастниците му са престъпници, но колко тежко е тяхното провинение, беше въпрос, на който никога не се бе опитвал да си отговори.