Рей Бредбъри
Нощен разговор за ваша сметка
Чудеше се какво му припомни това старо стихотворение, но то се въртеше из главата му:
Какво ще стане, помисли, какво ще стане,ако внезапно жиците по неизброими черни стълбовепопият многословния потоп, минаващпо цяла нощ и всяка нощ, и съхранятте чувствата и смисъла на всичко?
Той се замисли. Как беше по-нататък? А, да…
И врязани като трион в нощта,те всичко съберат по философскии думите назад избълват,тъй както слабоумното дете.
Той пак се позамисли. Как продължаваше?… Чакай…
Тъй звярът безразсъден,събрал съкровище от гласни и съгласни,като по чудо съхранява само лошия ни примери знае ли с уста, процежда непонятен шепотс ритъм на пулс —брътвеж, при всеки дъх изфъфлен.Тъй някой нощем се пробуждаот остър звън и вдига телефонаи чува глас като гласа на дух Свети,дошъл далеч от мъглявините —това чудовище, стаено в жиците.което със свистене и призвуципрез лудостта ма континентите и времетоти казва Ало!и след това отново — Ало!
Той си пое дъх и довърши:
На тази тъпа твар —звяр електронен, сляп и безпросветен,човече мъдър, как ще отговориш ти?
Той седеше безмълвен.
Той, един осемдесетгодишен мъж. Седеше в пустата стая на пустата къща на една пуста улица в един пуст град на пустата планета Марс.
Седеше и чакаше, както бе стоял досега — вече петдесет години.
На масата пред него имаше телефон, който не се бе обаждал от много, много време.
А сега телефонът избръмча в някакво потайно приготовление. Може би то именно му бе припомнило стихотворението…
Ноздрите му потрепнаха. Зениците се разшириха.
Телефонът отново избръмча леко.
Той се наведе напред с поглед, впит в телефона.