След дълга пауза иззвъняха останалите два телефона.

Някъде нещо щракна. Двата гласа бяха свързани един с друг.

— Здравей, Бартън ли е?

— Да, Бартън.

— Аз съм на двадесет и четири години.

— А аз — на двадесет и шест. И двамата сме млади. Какво става?

— Не знам. Слушай.

Безмълвната стая. Старецът лежеше неподвижен на пода. През счупения прозорец нахлуваше вятър. Хладно беше.

— Можеш да ми честитиш, Бартън, днес е двадесет и шестият ми рожден ден!

— Честито!

И гласовете запяха за рождените си дни и песента се зарея през прозореца тихо, тихо към мъртвия град.