Пак!

— Бартън? Обажда се Бартън. На обед имаш да ходиш до град Марс да инсталираш телефонен мозък. Рекох да ти припомня.

— Благодаря.

Телефонът!

— Бартън? Бартън е. Не искаш ли да обядваме заедно? В ресторант „Ракета“?

— Добре.

— Довиждане. До скоро виждане.

Ззззънннн!

— Ти ли си, Бартън? Хрумна ми да ти се обадя. Горе главата и тъй нататък. Утре следобед трябва да пристигне да ни вземе спасителният кораб.

— Да, утре, утре, утре, утре.

Изщракване.

Но годините изгаряха една по една, оставаше само димът. Бартън бе обезгласил коварните телефони и техните уместни, винаги уместни остроумия. Трябваше да му се обадят чак като навърши осемдесет, ако дотогава е още жив. И ето днес телефонът звъни, миналото диша в ухото му, шепне, припомня.

Телефонът!

Остави го да си звъни.

Няма да вдигам, помисли си той.

Звън!

Там въобще няма никой, помисли той.

Звън!

Все едно със себе си да говориш, помисли той. Само че по-друго. Господи, колко по-различно!

Усети, че ръката му вдига телефона.

— Здравей, стари Бартън, тук е младият Бартън. Днес навърших двадесет и една! През последната година монтирах телефонни мозъци в още двеста града. Целия Марс съм заселил с Бартъновци!

— Да. — Старецът си припомни онази нощ преди шестдесет години, когато сновеше из сините хълмове и железните долини с камион, пълен с разни машинарии, подсвиркваше си и бе щастлив. Още един телефон, още една връзка. Да правиш нещо. Нещо умно, хубаво и тъжно. Скрити гласове, скрити, скрити. В онези младежки години, когато смъртта не бе смърт, времето не бе време, а старостта бе слабо ехо от дългата пещера на предстоящите години. Този млад идиот, този садистичен глупак хич не се е замислял, че един ден ще жъне каквото е посял.

— Снощи — продължи Бартън, който бе на двадесет и една — седях сам в едно кино в пустия град. Пуснах си един стар филм на Лаурел и Харди. Боже, колко се смях!