— Добре — изхриптя той уморено. — Идвам!

— Здравей, Бартън.

— Какво искаш?

— Самотен съм. Аз живея само когато говоря. Затова трябва да говоря. Не можеш завинаги да ми затвориш устата.

— Остави ме на мира! — ужасено извика старецът. — Ох, сърцето ми!

— Тук е Бартън, на двадесет и четири години. Минаха още две години. В очакване. И съм още малко по-самотен. Четох „Война и мир“, пих шери, ходих по ресторанти и сам си бях и готвач, и келнер, и се развличах. Тази вечер ще играя в една пиеса в „Тиволи“ — Емил Бартън в „Безплодните усилия на любовта“ и сам ще изпълнявам всички роли, някои с перука.

— Престани да ми се обаждаш или ще те убия!

— Ти не можеш да ме убиеш. Трябва преди всичко да ме намериш!

— Ще те намеря.

— Но си забравил къде си ме скрил. Аз съм навсякъде — в къщи, кабини, кантони, кабели, подземници! Е, какво, опитай! И как ще го наречеш? Телеубийство? Или самоубийство? Ти си завистлив. Завиждаш ми, че съм само на двадесет и четири години, с блестящи очи, здрав, млад! Добре, старче, това е война! Между нас. Между мен. Ние сме цял полк от всички възрасти срещу теб, истинския. Е, какво, хайде обяви ни война!

— Ще те убия!

Щрак. Тишина.

Той изхвърли телефона през прозореца.

В среднощния студ автомобилът прекосяваше дълбоката Долина. На пода до краката на Бартън имаше пистолет, пушка, динамит. Ревът на колата отекваше в дребните му уморени кости.

Ще ги открия, мислеше си той, и ще ги унищожа до един. О, господи, как можа да ми стори това?

Спря колата. Късните луни заливаха странен град. Въздухът бе неподвижен.

Държеше пушката в замръзналите си ръце. Огледа стълбовете, кантоните, кабините, къде в този град бяха скрити гласовете? В тази разпределителна кутия? Или в онази там? Толкова отдавна беше. Диво се озърташе насам-натам.

Вдигна пушката.

Кутията се разби от първия изстрел.

Всичките, помисли си. Всички кули в града ще срина. Но съм забравил вече. Много време мина.