Скипър. Скипър. Скипър.

Скипър!

Седиш на пода и през теб минава хлад, който не е от сладоледа или зимата и не е част от лятната горещина. Забелязваш очите на майка ти, стрелкат се и примигват; забелязваш нерешителната й нервна стойка. Всички тези неща.

Тя отваря мрежестата врата. Излиза в нощта, слиза по стъпалата на алеята под люляка. Чуваш шума от стъпките й.

Тя вика отново. Тишина.

Вика още два пъти. Ти седиш в стаята. Всеки момент Скипър ще отговори някъде от дългата тясна уличка:

— Добре, мамо! Добре, мамо! Хей!

Отговор обаче няма. И две минути седиш и гледаш оправеното легло, замлъкналото радио, притихналия грамофон и свещника с кристалните му висулки, които проблясват безмълвно, аленото килимче с пурпурни шарки по него. Нарочно риташ леглото, за да видиш дали ще те заболи. Заболява те.

Мрежестата врата се отваря с тихо скърцане.

— Хайде, Мъниче — казва майка ти. — Ще се поразходим.

— Къде ще ходим?

— До следващата пряка. Ела. И по-добре си обуй обувките. Ще настинеш.

— Не искам. Няма да настина.

Хващаш я за ръка. Тръгвате заедно по Сейнт Джеймс Стрийт. Долавяш уханието на цъфнали рози, нападали зрели ябълки и различните аромати на всевъзможни треви. Бетонът под стъпалата ти е все още топъл и щурците свирят още по-силно в сгъстяващия се мрак. Стигате ъгъла, завивате и тръгвате към дерето.

Минава кола и фаровете й проблясват в далечината. Наоколо е пълно мъртвило, няма никаква светлина и движение. Вървиш към дерето и тук-там виждаш приглушените квадрати светлина на местата, където хората са все още будни. Повечето къщи обаче спят потънали в мрак, а на няколко места обитателите седят и разговарят на неосветените си веранди. Чуваш скърцане на дъски, докато минавате край една от тях.

— Иска ми се баща ти да си беше вкъщи — казва майка ти. Голямата й длан се стяга около малката ти ръка. — Само да ми падне това момче. Ще го скъсам от пердах.