— И аз няма да оженя сина си за дъщеря ти — рекъл Нурадин.

Цял почервенял от гняв, Шамзадин извикал:

— Ако не заминавах утре със султана, щях да се разправя с теб, но като се върна, ще си получиш заслуженото!

След тоя разговор двамата братя се разделили и се прибрали в стаите си сърдити и разгневени.

На следната сутрин султанът потеглил към пирамидите, придружен от везира Шамзадин.

А Нурадин след неспокойно прекараната нощ решил, че не може да живее повече с брата си, напълнил една торба с жълтици и заповядал да му приготвят коня, като казал, че отива да се поразходи до Калюбия.

Като излязъл от Кайро, той тръгнал към пустинята и на пладне стигнал в Балбейс, дето спрял да отпочине и да си накупи някои необходими неща. После потеглил отново на път, минал през свещения град Ерусалим и пристигнал в Халеб. Там Нурадин останал три дни, разгледал града и пак яхнал коня и пътувал ден и нощ, без да знае накъде отива, докато най-сетне се озовал в Басра. Той отседнал в един керван-сарай и помолил вратаря да поразходи изпотения му кон, за да го предпази от простуда след дългия път.

Вратарят хванал коня за повода и го повел из улицата. Тъкмо в това време старият везир на Басра седял до прозореца на своя дом и гледал навън. Той съзрял прекрасния кон, нагизден с блестящи накити, и разбрал, че конят принадлежи на някой знатен човек. Везирът заповядал да доведат веднага вратаря, който водел коня. И когато вратарят се явил при него, той го попитал:

— Кой е стопанинът на тоя кон?

— О, господарю мой — отвърнал вратарят, — стопанинът на тоя кон е един момък с невиждана хубост. Ако се съди по скъпите му дрехи, той трябва да е син на богат търговец.

Като чул това, старият везир станал от дивана и тутакси отишъл в керван-сарая. Нурадин го посрещнал с уважение, а везирът го поздравил по обичая и го попитал: