Те се промъкнали тихо във везирския стан и Аджиб отишъл при баба си и й целунал ръка.

А баба му го попитала:

— Къде ходи, мило дете?

— Бях на пазара в Дамаск — отвърнал Аджиб.

— Тогава ти сигурно си много огладнял — рекла бабата и донесла едно порцеланово блюдо с нарови зърна, бадеми и захар. — Хапни си и ти — поканила тя евнуха Саид.

Но Аджиб и Саид били толкова заситени от гощавката на баничаря, че не могли да вземат нито хапка.

— Не ми е вкусно — намръщил се внукът, като опитал сладкиша, и отместил блюдото настрана.

— Не ти е вкусно ли? — разсърдила се бабата. — Мигар ти не знаеш, че никой на света не умее да прави по-хубави сладкиши от мене и от твоя баща Бадредин, когото аз научих още като малко дете на това изкуство?

— Не, бабо, на тоя сладкиш липсва нещо — рекъл Аджиб и признал на баба си, че като ходил из пазара, случайно се запознал с един баничар, който го нагостил със също такова сладко, само че много по-вкусно.

Бабата изгледала гневно евнуха и извикала:

— Как си посмял да водиш това дете при разни сладкари и баничари?

— Не съм го водил — отвърнал уплашено Саид. — Ние само минахме покрай баничарницата.

Но Аджиб упорствувал:

— Не, ние бяхме при баничаря и ядохме много по-хубаво сладко от твоето!

Тогава бабата обсипала с проклятия нещастния евнух и отишла при везира, комуто разказала всичко.

— Вярно ли е, че сте ходили с Аджиб при някакъв баничар? — попитал везирът, когато Саид се явил.

— Не сме ходили — промълвил разтреперан евнухът.

— Вярно е, вярно е! — злорадствувал Аджиб. — Ах, какво сладко ядохме там! Ах, какъв шербет пихме там!

Разярил се везирът и заповядал на своите роби да ударят сто тояги на лъжеца. Като разбрал какво го чака, евнухът се хвърлил в нозете на господаря си и му признал, че наистина ходили с Аджиб при баничаря, който ги черпил сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода.