— И всички ли са го сънували?

— Всички. Абсолютно същият сън, до най-малката подробност.

— Вярваш ли му?

— Да. Никога не съм бил по-сигурен.

— И кога ще настъпи? Имам предвид края на света.

— За нас — по някое време през нощта, а после и по останалия свят, когато нощта настъпи и там. За двайсет и четири часа общо.

Известно време седяха, без да докосват кафето си. После бавно вдигнаха чаши и отпиха, гледаха се в очите.

— Заслужили ли сме го? — каза тя.

— Не става въпрос за това дали сме го заслужили, или не. Просто не се е получило. Забелязвам, че дори не възрази на всичко това. Защо?

— Предполагам, защото си имам причина — каза тя.

— Същата като на всички в офиса ли?

Тя бавно кимна.

— Не исках да казвам. Случи се нощес. И днес жените от квартала си споделяха една на друга. Сънували същия сън. Помислих си, че е просто съвпадение. — Тя вдигна вечерния вестник. — А тук нищо не пише.

— Всички знаят, така че не е нужно.

Облегна се назад в стола си, без да сваля очи от нея.

— Боиш ли се?

— Не. Винаги съм си мислила, че ще ме е страх, но явно съм се лъгала.

— А къде е така нареченият инстинкт за самосъхранение, за който се говори толкова много?

— Не зная. Човек не се вълнува особено, когато усеща, че има логика. В това има логика. Само това би трябвало да се очаква от начина, по който живеехме.

— Е, все пак не бяхме чак толкова лоши.

— Не, но не бяхме и невероятно добри. Сигурно в това е проблемът — не изпъквахме с нищо, просто си бяхме самите ние, докато огромна част от света бе заета да върши какви ли не ужасии.

Момичетата се смееха в гостната.

— Винаги съм си мислил, че в подобна ситуация хората ще пищят по улиците.

— Едва ли. За истински неща не се пищи.

— Знаеш ли, нищо няма да ми липсва, освен ти и момичетата. Никога не съм харесвал градовете, работата си и каквото и да било, освен вас трите. За нищо няма да съжалявам, освен може би за промяната на времето, за чаша ледена вода в горещ ден, а може би и за спането. Странно, как изобщо можем да седим и да говорим по такъв начин?