Седяха, четоха вестници, разговаряха, послушаха малко музика по радиото, после седяха пред камината и гледаха въглените, докато часовникът отброяваше — десет и половина, единайсет, единайсет и половина. Мислеха си за всички други хора по света, които прекарваха вечерта си всеки по свой начин.

— Е… — каза най-сетне той.

Целуна дълго жена си.

— Е, поне бяхме добри един за друг.

— Искаш ли да поплачеш? — попита той.

— Не.

Обиколиха къщата, изгасиха лампите, отидоха в спалнята, съблякоха се в прохладната тъмнина и дръпнаха завивките.

— Чаршафите са толкова свежи и приятни.

— Уморена съм.

— Всички сме уморени.

Легнаха си.

— Един момент — каза тя.

Чу я как става от леглото и отива в кухнята. Миг по-късно се върна.

— Чешмата капеше — обясни тя.

Нещо във всичко това бе тъй смешно, че той не успя да се сдържи.

Тя се разсмя с него, даваше си сметка, че постъпката й наистина е смешна. Накрая спряха и останаха да лежат в прохладното легло, преплели пръсти, допрели глава до глава.

— Лека нощ — каза след малко той.

— Лека нощ — отвърна тя.