Беше на разсъмване и нямахме представа колко души са се притаили вътре, а ние бяхме само четирима, затова Любо прати малкия Савов за подкрепление. Любо, Стария и аз залегнахме зад дърветата. По едно време един от бандата се показа на вратата и Стария въпреки нареждането му стреля, улучи го, обаче разбуди кошера. Зачесаха ни от прозорци и процепи, а ние се стараехме да пестим куршумите и те разбраха, че сме дребна риба, и се групираха за излизане. Тогава Любо даде заповед и аз се примъкнах напред и хвърлих едно яйце в групата, скупчена до вратата, а Любо в същото време хвърли второ яйце през прозореца. Подир двата взрива настъпи мъртва тишина. Нямахме повече бомби и куршумите ни също бяха малко. Трябваше да лежим и да чакаме подкреплението. Но тишината продължаваше и Стария все повтаряше: «Какво още чакаме Не виждате ли, жив човек не е останал.» Той бе зъл и изморен от цяла нощ ходене и дебнене и бързаше час по-скоро да се смъкнем в селото. «Какво още чакаме?» — питаше Стария и по едно време, преди Любо да му викне, скочи, изтича до вратата и едва надзърна, когато отвътре изтрака автомат. Стария подгъна нозе, сякаш си е изпуснал нещо и се навежда да го вземе, но само изохка и се сгърчи на прага. След малко дойде подкреплението.

А сега Любо повтори грешката. Подир двайсет години. За двайсет години човек доста може да се износи в тоя занаят. Износваш се, преди да ти е окапала косата. И аз отново виждам проснатото до парапета тяло и темето с едва начеваща плешивина, и смачканата панама. Лицето не го виждам, защото е захлупено на плочите. И по-добре.

Келнерката прибира парите от съседната маса. Там имаше някаква възрастна двойка, но дори не съм забелязал кога си е отишла. Както казах, готов съм за пенсия.

— Ще затваряте ли? — питам.

— О, не — бърза да ме успокои момичето. — Ние работим до полунощ.

— Какво мога да ям?

— Искате ли един милански котлет?

Кимам утвърдително, макар че два пъти дневно дори и миланският котлет втръсва.