Сянката под аркадата е почти черна. Площадът с блесналите под немилостивото слънце мраморни плочи пустее тих и зноен. Само група упорити туристи стърчат в жегата, като хранят с кифли ято гълъби и се щракат един други с фотоапарати, за да документират своите близки отношения с птиците и с Венеция. Масите пред кафенето са безлюдни, ако не се броят две възрастни жени с дантелени рокли и сламени шапки, седнали като мене в сянката под аркадата.

Часът е точно три, когато човекът се задава отдясно. Той идва бавно насам, като гледа разсеяно витрините под аркадата, сякаш е тръгнал да убива времето. Познавам го отдалеч, преди още да съм в състояние да видя провесения на рамото му «Ролайфлекс». Познавам го по вървежа — с характерното, едва забележимо провлачване на левия крак и с маниера му да държи едната си ръка обесена на колана.

«Любо» — поисква ми се да извикам, когато човекът приближава съвсем. Не извиквам, разбира се, само това ми липсва, да викам, но едва в тоя момент съзнавам колко много месеци съм преживял без нито един близък човек.

Мъжът с панамата ме забелязва отдалеч, обаче отминава край масата, без да ми обърне никакво внимание, продължава все тъй бавно пътя си и изчезва под аркадите вляво. Плащам кафето, запалвам още една цигара и без да бързам, тръгвам в същата посока.

— Любо — произнасям полугласно, когато настигам човека с панамата на Кале Ларга.

— Грешка — промърморва той и едва се усмихва. — Робер Льору. Белгиец по народност, фотограф по професия. А ти?

— Също белгиец. Албер Каре. Можеш да ми викаш «мон шер Каре»

— Защо не. Стари познати от Брюксел. Ти всъщност по каква работа?