— Как «толкова»? — питам, като машинално вземам цигара.

Приятелят ми също взема цигара и спира за миг да щракне запалката.

— Толкова — повтаря той, като запушваме и поемаме отново в тясната ивица сянка. — Искам да кажа, това е всичко, което знаем.

— Кога е бил заловен Ставрев?

— Не беше заловен. Дойде сам при нас. Човекът сума години живял като редовен гражданин, създал си положение и сега, хайде — радиостанция Разбира се, имало е няколко дни треперене и колебание, но после се яви и всичко разправи. Впрочем по наше нареждане той и досега изпълнява дадените му от агента инструкции.

— Е, значи, разполагаме все пак с две писти — забелязвам. — Онзи, който е вербувал Ставрев, и този, който е възстановил връзката.

— Една писта — поправя ме Любо. — Оня, първият, е бил военен от Американската мисия и следите му отдавна са загубени. Може и да е умрял. Една писта: Карло Моранди, чиновник в клона на «Зодиак» — Венеция.

— Е, все пак…

— Е, да, все пак… Само че това «все пак» на практика се оказа нищо и половина.

Стигнахме до някакъв канал. В сянката на ъгловата сграда до канала пустее мраморна скамейка.

— Да поседнем тук — предлага Любо и се отправя към скамейката.

— Бих предпочел другаде. Умирам от глад.

— А аз от жажда — промърморва приятелят ми, като се отпуска на скамейката. — За нещастие не разполагаме с много време. Довечера ще се черпим.

Сядам до него, дръпвам за последен път от цигарата и я запращам в неподвижната вода на канала. Дълбока, смътнопрозирна вода, смарагдовозелена под косите лъчи на слънцето и черносиня в сянката.

— Откога си тук? — питам.

— Кажи-речи, от три месеца. Три месеца с общ резултат нищо и половина. При моите условия проследяването на тоя тип се оказа доста трудно. И все пак мисля, че разучих всичко, което може да се разучи.