В лагера бе оживено. Войниците разседлаха конете и ги нахраниха. Стъкнаха малък огън без дим. Положиха внимателно сабите, копията, пиките и щитовете до тежките кожени седла. По всичко личеше, че това е тежковъоръжен отряд. Ако не избягаше сега, когато рицарите бяха още заети с устройването на лагера, ще трябва да изчака да заспят, а тогава пък щеше да има бдителни стражи. Мери се сви на кълбо, като се стараеше да не се поддава на страха. Едно клонче се счупи при това й движение, но никой не го чу.

Тя въздъхна дълбоко и направи крачка назад, без да изпуска от поглед лагера. Точно в този миг задуха вятър, който разклати клоните на големия дъб над главата й. Мери застина на място и се замоли наум.

Няколко воини, които се намираха близо до дърветата и до нея, се извърнаха и погледнаха право към дъба, зад който тя се криеше. Веднага я забелязаха. На Мери друго не й трябваше. Вдигна полите си и хукна.

— Стой! Стой на място, жено!

Чу ги как се носят с трясък подире й сред дърветата. Бягаше с всичка сила. Беше отраснала с шестима братя и тичаше бързо за момиче, но не беше свикнала с грубите дървени обувки. Изведнъж се препъна и се просна в тревата.

— О, не! — извика един от мъжете и се изсмя похотливо. Нахвърли се върху нея, докато тя се мъчеше да се надигне. Ръката му стисна гънките на туниката отзад при тила й. Дръпна я към себе си.

Мери изпищя, когато се завъртя към него. Щом го доближи, се опита да го ритне в слабините. Той с лекота избягна удара. И той, и спътникът му се разсмяха на опита й за съпротива.

Мъжът я стисна в обятията си и дъхът й секна. Мери се сгърчи, но бързо се овладя. Нямаше как да избегне прегръдката му. С усилие спотаи дъха си.