Мярна неясно движение и ето че голямата му ръка бе сграбчила тънката й китка. Секунда по-късно Мери лежеше върху твърдите му като скала гърди. Бузата й се притискаше в неговата. Когато той заговори, дъхът му докосна устните й.

— Какво чакаш?

Погледът й се отдели от устата му и се премести към очите. Чак тогава видя силната болка в тях. Нещо трепна в сърцето й — съчувствие, което не желаеше да изпитва. Не трябваше да мисли за този мъж като за човек, като за наранено и страдащо създание. Трябваше винаги да го счита за безчовечно чудовище, способно единствено да избива хладнокръвно нейния народ, за да задоволи кръвожадната си природа.

Кимна, безсилна да продума. Тялото му беше топло, здраво и я смущаваше. Той я пусна. Мери коленичи до него и взе внимателно да отвива превръзката.

Трепна. Раната беше отворена. Кървеше и беше отблъскваща на вид, но не беше много дълбока. На пода имаше вода и сапун от луга за почистване на кръвта.

— Ще те боли.

Той срещна погледа й, но не каза нищо. В неясния полумрак очите му като че ли имаха лъскавочерния цвят на косата му. Погледнати отблизо, изглеждаха прекрасни. Мери сви устни и прогони тези мисли.

Усещаше черния му поглед, който се впива в нея, докато се занимаваше с раната му, стараейки се да не му причинява болка. Караше я да се чувства неудобно. Стори й се, че е малка и безпомощна. Сякаш мощта, която той излъчваше, я правеше нищожна и незначителна, въпреки че болката и случаят бяха на нейна страна. Това й се стори нелепо. Такъв мъж, макар и за съвсем малко, да зависи от нея или от когото и да било. Той никога нямаше да се покори на някой друг. Особено пък на жена.

Най-накрая раната беше почистена. Мери спря за миг, навлажни изсъхналите си устни и го погледна.

— Трябва да я зашия.

— Има игла, конец и чист ленен плат зад гърба ти.

Мери се огледа и кимна. Вдигна иглата и се поколеба.

— Може би ще поискаш малко вино?