— Събуди се, паленце.

Стивън настръхна. Дънкан се наведе над него. Той беше друго момче, дадено за възпитание в кралския двор. Беше няколко години по-голям и се намираше в много по-тежко положение, защото не само растеше заедно с крал Уилям, но беше и заложник. Дънкан бе син на шотландския крал от първия му брак. Поне на теория от краля на Шотландия, Малкълм, се очакваше да прекрати наглата си война срещу Англия сега, когато крал Уилям държеше сина му.

Стивън съжаляваше Дънкан, но момчето беше толкова неприятно, че не бе по силите му да го харесва. Неясно защо и Дънкан го мразеше.

Стивън седна уморено и махна една сламка от бузата си.

— Принцът те вика — каза Дънкан. — Плачеше ли? — запита той подигравателно.

Стивън настръхна отново.

— Вече съм голям и не плача — изрече той хладно и стана. Беше на шест години. — Какво иска принцът?

— Отде да знам? — отвърна Дънкан, но самодоволната усмивка и тонът противоречаха на думите му.

Лека тревога обзе Стивън, въпреки че нямаше основание за това. Не се безпокоеше от поканата при принца. Руфъс се беше държал дружелюбно при запознаването им, което стана скоро след пристигането му. Той беше единственият му приятел сред всичките момчета в двора. Тъй като беше най-млад и беше пристигнал последен, другите момчета или го пренебрегваха, или го тормозеха и му се присмиваха. Стивън бързо беше научил кога да отвръща на удара и кога да отстъпва. Обаче сега беше смутен. Никога досега не го бяха викали при Руфъс посред нощ. Стивън забърза, за да не изостава от Дънкан, докато двамата се измъкваха неусетно от двореца.