Стивън потрепери, когато най-накрая разбра всичко. Сърцето му заби от ужас и гняв. Интересът на принца към него тази вечер нямаше нищо общо с приятелството. Стивън се почувства предаден. Обзе го разочарование.

— Ще ми платиш скъпо за това — извика Руфъс.

Изведнъж той се нахвърли върху брат си, може би за да го удуши. Лицето му беше почервеняло от гняв. Хенри се наведе бързо и двамата със Стивън хукнаха да бягат едновременно. Излязоха стремително от обора и се озоваха в двора.

— Оттук! — извика Хенри и Стивън последва малкия принц, който тичаше към главната кула. Миг по-късно се намериха в безопасност в голямата зала сред спящите мъже.

Заедно се стовариха върху сламеника на Стивън. Дишаха тежко, не можеха да се успокоят. За ужас на Стивън той усети, че по лицето му се стичат сълзи. Същите сълзи, които бе потискал с мъка, откакто бе пристигнал в замъка. Искаше да се прибере вкъщи.

Но реши, че по-скоро ще умре, отколкото да позволи на Хенри да го види. Затова извърна настрана лицето си и се овладя. Когато успя най-сетне да отвори уста, той каза:

— Благодаря ти.

— Няма защо — изрече непринудено Хенри. Сламата прошумоля, когато той седна на нея. — Никой ли не те предупреди да внимаваш с брат ми? На него момчетата му харесват много повече от момичетата.

— Не — Стивън се взираше в ръцете си. — Той се държа учтиво с мен. Смятах го за приятел. — Сърцето го заболя. Нямаше никакви приятели. Не и тук, в двора. Намираше се далеч от къщи и беше сам. След това погледна неловко Хенри, който му се беше притекъл на помощ по своя воля. — Защо ми помогна?

Хенри се разсмя.

— Защото не съм като брат си. Защото някой ден ще станеш владетел на Нортъмбърланд и… ще бъдем съюзници.

За пръв път в живота си Стивън долови силата на властта, която някой ден ще бъде негова.

— А ако не бях наследник на Нортъмбърланд?