Възниква проблемът за духовното, което винаги изпреварва практическото овладяване на неизвестните пространства, проблемът да се подготвим за фантастичната реалност на бъдещето.

Не винаги фантастиката буди мечти. Понякога тя предупреждава. Нашата съвременност мъчно може да се нарече идилична, а писателят пише за онова, което го вълнува, за което не може да не пише. Изобразяването на отрицателното, художествената проекция, на негативните тенденции в бъдещето лично на мен не ми доставя радост, а вероятно и на читателите. Но какво да се прави? Космонавтът Георгий Гречко отправи благодарност пред целия народ по телевизията към фантастиката за нейната роля в овладяването на Космоса. Но макар никой да не е предявил към нас сериозни претенции, ние, фантастите, трябва да си ги предявим са ми. А именно: фантастиката не вдигна отрано екологичната тревога, ние се сепнахме едва когато тя изпълни страниците на вестниците. А ако фантастиката навреме бе запалила тревожния сигнал — може би тогава щяхме да се сепнем по-рано? Може би сега щяха да ни благодарят за нашите „мрачни“ произведения? Кой знае…

Трябва ли след всичко казано дотук да пояснявам откъде се е появил у мен и у милионите мои съвременници интересът към фантастиката? Особено силно е това влечение сред младежта: нали тя ще живее в XXI век тя ще строи бъдещето. В духовния Космос, както и във физическия, трябва да се задействуват всички степени. Иначе човек лесно може да затъне в еснафство и да напусне великата борба за желаното бъдеще.

Фантастиката за мен — ако перифразирам известното изречение — е продължение на реализма с други средства. До подобен извод стигна наскоро и такъв майстор на словото като Чингиз Айтматов.