Марси забеляза неразбирането на лицето й.

— Той мисли, че си хубава, и е прав.

Сторм се изчерви.

— Това е смешно. Той просто беше учтив.

Марси я огледа.

— Не си ли имала ухажори в Тексас, Сторм?

Тя поклати глава.

— Аз съм само на седемнайсет.

Тя не осъзнава хубостта си, помисли Марси очарована. Нито пък разбира мъжете!

— Каза, че Брет е притежавал „Миньорското момиче“ — смени темата Сторм.

Марси подкара конете, стараейки се да избегне другите карети и пешеходците. Тя хвърли поглед към момичето, което изглеждаше невинно и естествено любопитно.

— Точно така.

— Но… Това не изглежда възможно.

— Защо? Защото Брет е такъв джентълмен? — Марси се разсмя. — Всички започваме отнякъде, мила. Освен това Брет беше само на двайсет и една, когато купи дела си в този хотел, най-вече с парите от златото, което бе намерил, въпреки че му трябваха и няколко ръце от покера.

— Той комарджия ли е?

— Той е собственик на салони за забавления, хотелиер, ресторантьор и собственик на земя — освен другите неща. — Марси отново погледна към Сторм. Момичето показваше доста голям интерес към Брет. Започна да обмисля възможността, но подобна двойка й се стори невъзможна. Първо, Брет беше ужасен женкар, а и така рафиниран. Пък и харесваше красиви, елегантни жени. Не, не ги виждаше заедно. Но… и по-странни неща се бяха случвали.

— Значи той все още е собственик на онази игрална зала?

— Не, той първо откупи дела на партньора си, после продаде всичко и купи „Златната дама“, която е един от най-елегантните салони в града. О, Брет ще се разстрои, ако ме чуе. Най-елегантният — коригира се тя.

— Прилича на комарджия — промърмори Сторм. — Сигурно и ден не е работил честно през живота си.

— Това не е вярно — каза остро Марси.

Сторм извърна очи, но не отстъпи от думите си.