— Сторм, изглеждаш великолепно! — извика той с блеснали от гордост очи. Сторм знаеше, че той наистина го мисли и хвърли поглед към огледалото.

— Лицето ми не е сърцевидно — каза тя несигурно. — Виж колко ми е широка челюстта.

Пол се усмихна.

— Ти не си стандартна красавица, не, но въпреки това си поразителна. Не мога да се сетя за друга жена, Сторм, която поне да се доближава до красотата ти.

Тя се почуди дали той просто я ласкае, но после видя, че е сериозен.

— Благодаря.

Той протегна ръка.

— Е, ще позволите ли?

Сторм я пое, но когато излизаха от стаята, се препъна в дебелия килим. Помоли се да не е предзнаменование за идващата вечер.

— Така че аз помолих папа и той обеща, и не е ли всичко това възхитително?

Брет се усмихна на весело бъбрещата красива брюнетка.

— Възхитително е, Лиан, вълнувам се и заради теб.

Тя стисна лакътя му. Безукорното й овално лице с бяла кожа, небесносини очи и червени устни сияеше в усмивка.

— Тогава ще трябва да ме придружиш през парка, Брет.

— Разбира се — каза той, хвърляйки още един поглед към малките й гърди, почти напълно разголени от пастелносинята копринена рокля, която носеше. Когато се притисна по-близо до ръката му, корсажът й се смъкна и за миг му се стори, че вижда бледорозовото ръбче на зърната й.

Въпреки празното си бърборене, Лиан Сейнт Клер бе идеална партия за женитба. Беше красива и елегантна. Майка й можеше да проследи корените на рода си до английската аристокрация, а баща й беше внук на един френски маркиз, обезглавен по време на Френската революция. Не за пръв път Брет придружаваше Лиан на бал, нямаше да е и за последен. Въпреки че от него се очакваше да я целуне, той не го правеше. Това щеше да е твърде сериозна декларация за брачни намерения, каквито той впрочем нямаше.