— О, да, та нали ние свещениците се славим, че сме като лакмус, оцветяваме се при наличието на грях — отвърна насмешливо отец Перегрин. — Ами ако марсианската химия е такава, че не предизвиква никакво оцветяване? Ако на Марс има различни чувства, то би трябвало да се признае и евентуалното наличие на непознат грях.

— Няма ли зъл умисъл, няма грях и наказание за стореното, така ни учи Господ — отвърна отец Стоун.

— На Земята — да. Ами ако марсианският грях съобщава на подсъзнанието злината си телепатично и оставя съзнанието на човека да действа на пръв поглед без зъл умисъл? Тогава какво?

— Но как изобщо е възможно да има нови грехове?

Отец Перегрин се наведе тежко напред.

— Самичък Адам не е съгрешавал. Добавиш ли Ева, добавяш изкушението. Добави втори мъж — и ето ти възможност за прелюбодеяние. С добавянето на нов пол или хора се добавя и грях. Ако хората бяха безръки, нямаше да могат да се удушават с ръце. Тогава нямаше да имаме като грях точно този начин на убиване. Добави ръце и ще получиш възможност за нов вид насилие. Амебите не могат да грешат, защото се размножават с делене. Не пожелават жени и не се убиват една друга. Добавим ли им пол, ръце и крака, и ще получим убийство и прелюбодеяние. Ако прибавиш или извадиш ръка, крак или човек, прибавяш или изваждаш възможно зло. Ами ако на Марс има пет нови сетива, органи, невидими крайници, които не можем дори да си въобразим? Няма ли да намерим покрай тях и пет нови гряха?

Отец Стоун ахна.

— Май ви харесва подобен начин на мислене!

— Държа ума си жив, отче. Просто жив. Това е.

— Умът ви винаги жонглира, нали? Огледала, факли, чинии.

— Да. Защото понякога Църквата прилича на онези циркови номера, при които завесата се вдига и разни бели покрити с талк хора замръзват като статуи, за да изобразят някаква абстрактна Красота. Прекрасна гледка. Но все пак се надявам, че винаги ще има място да потичам сред статуите. Не сте ли съгласен, отец Стоун?