— Чакайте!

— Трябва да се върнем в града!

— Не, чакайте, гледайте! — замоли го отец Перегрин.

— Страхувам се!

— Недейте. Това са Божии създания!

— На дявола са!

— Не са, успокойте се! — Отец Перегрин го дръпна леко и двамата останаха приклекнали, с осветени в мека синя светлина лица, докато огнените кълба приближаваха.

И отново е вечер в Деня на независимостта, помисли си треперещият отец Перегрин. Чувстваше се като дете в някоя от онези вечери, когато небето се разкъсваше на части, разсипваше се в звездна прах и пламтящ тътен, а от сътресенията прозорците звънтяха като тънък лед на хиляди локвички. Лелите, чичовците и братовчедите възкликват: „Ах!“, сякаш към някакъв небесен доктор. Цветовете на лятното небе. И Огнените балони, запалени от щедрия дядо, задържани в големите му нежни ръце. О, споменът за Огнените балони — светещи с мека светлина, надута топла тъкан като криле на насекомо, лежащи като оси в кутии и накрая разгънати внимателно, сини, червени, бели — Огнените балони! Виждаше неясните лица на скъпи роднини, отдавна мъртви и покрити с мъх, когато дядо палеше мъничката свещ и топлият въздух се понасяше нагоре да изпълни сияйния балон, а ръцете му не желаят да пуснат блестящото чудо; защото бъде ли пуснат, от живота ще си отиде още една година, още един Четвърти юли, още една частица от Красотата. И след това Огнените балони се издигат нагоре и още нагоре сред съзвездията на топлата лятна нощ, а от верандите ги следят червено-бяло-сини очи. И се носят далеч в Илинойс, над нощни реки и спящи домове, и изчезват завинаги…

Усети как сълзи изпълват очите му. Над него се рееха марсианците — не един, а сякаш хиляда шепнещи Огнени балони. И сякаш всеки момент можеше да види своя отдавна починал благословен дядо до себе си, загледан нагоре към Красотата.

Но вместо него бе отец Стоун.

— Да вървим, моля ви, отче!

— Трябва да им говоря.