— Останете, мис, в името на всичко свято за вас! Вие сте изгубена, ако дръзнете да приближите това огнено море!

— Пуснете ме, окаянико! Вие сте съзнавали опасността, можели сте да спасите всички, всички, но не сте го сторил. Оставете ме да си вървя, или ще опитате собствената си стомана!

Ножът беше все още в ръката й. Тя го забеляза едва когато й стиснах ръцете и употреби цялата си сила да се освободи. Ако не исках да й счупя ръката, трябваше да отстъпя. Добивайки свободата на десницата, тя изтръгна от хватката ми и лявата си ръка и аз почувствах между пръстите си някакъв малък предмет. Тя не забеляза загубата и се затича по хребета на хълма.

Вече се канех да я последвам, когато от известно разстояние се донесе лек тропот от копита. Спрях и се заслушах.

— Суолоу!

Едно силно, радостно цвилене ми отговори и в следващия миг верният кон стоеше пред мен, потърквайки гальовно глава по рамото ми.

— Суолоу, мой скъпи, скъпи Суолоу — извиках аз, прегръщайки от радост животното, — и ти ли се спаси? Ти се върна, макар да те изоставих в миг на опасност, а тази, за която сторих нещо почти извън човешките възможности, ме заплаши с оръжие и избяга като от някой мръсен ямбарико! И все пак нека запазим пръстена, Суолоу, който изхлузих от пръста й не по своя воля. Ще я намерим и тогава може би ще се реши дали господаря ти не е нищо повече от един презрян… койот!

* * *

— Уф! — обади се моят спътник. — Белият ми брат е прав. Тук е яздил червеният мъж. Нека видим какво е търсил насам.

— Винету, големият вожд — отвърнах аз, — е мъдър и има очите на Великия дух. Той много добре вижда какво е търсил тук неговият зъл брат, но иска да ме изпита.

По остро изрязаното лице на индианеца плъзна бегла усмивка, когато отговори, все още наведен над дирята:

— И какво мисли моят бял приятел за тази следа?

— Мъжът, яздил тук, е търсил своите спътници. На всеки хълм е спирал коня си и се е оглеждал за тях и ние следователно трябва да бъдем предпазливи, ако не искаме да загубим скалповете си.