— Злато? В Мистейк каньон?

— Йес.

— Невъзможно! Там няма злато!

— Но сигурно е имало, щом го намерихме.

— Значи истина е? Навярно сте го открили съвсем случайно, а, стари Джош?

— Не. Показа ни го един индианец.

— Не е за вярване. Един червенокож никога няма да издаде подобно нещо на някой бял, даже и да е най-добрият му приятел.

— Тогава моят случай е изключение. Дори беше същият индианец, който е бил застрелян там по погрешка. Може би ще ви разкажа историята утре, когато пред очите ни се открие каньонът. Сега нямам такова желание, по-добре да не говорим за това. Я ми подай месото, гладен съм. Вярно, че е само антилопа, но все пак сигурно е вкусно. Бих предпочел парче от гърбицата на бизон или пък филе от лос.

— Лос ли? Ха, лос, имаш право! — възкликна Паркър, като млясна с уста. — От него става най-чудесното и най-сочно печено, каквото може да има. Помисля ли за лос, винаги се сещам за онзи уестман, който всъщност ме направи ловец.

— Кой е той?

— Преди малко името му бе споменато. Имам предвид Олд Уобъл.

— Какво? Как? Олд Уобъл ли? Този прочут чудак? Значи го познаваш?

— Дали го познавам? Ама че въпрос! Под негово ръководство преживях първото си приключение в Далечния запад, приключение, което… Добре, ще ви го разкажа, макар че после здравата ще ми се смеете. Става дума именно за моя първи лос.

Той се поизкашля, направи многообещаваща физиономия и без да бърза, започна следния разказ:

— Всъщност името му е Фред Кътър, но заради неговата клатушкаща се походка и понеже дрехите му са широки и висят на мършавото му тяло като на закачалка, всички винаги го наричаха Олд Уобъл. По-рано е бил каубой в Тексас и така е привикнал на тамошното облекло, че даже тук, в Северните щати никой не можа да го накара да остави тези дрехи и да ги замени с други.