— Damn them!

— Ама те не бяха въоръжени! — подхвърлих аз. Изпод полуспуснатите си клепачи Олд Уобъл ми отправи мълниеносен поглед, изпълнен с презрение, и без да ме удостои с отговор, продължи:

— Край на нашия лов на лосове! Поне за днес и утре. Ще трябва да се върнем при палатката, а може би и чак до ранчото, за да ги изпреварим. За щастие знам една пътека, която недалеч оттук води надолу, но, разбира се, не е за ездачи, а само за добри планинари. Напред, момчета! Решението ми е взето. Ще ги накараме да се запознаят с пушките ни, това е ясно!

Продължихме в галоп още пет минути наляво между скалите. След това се добрахме до малка планинска долина, която отчасти представляваше мочурища, отчасти поляни. По горния край на каменистите й склонове растяха борове, а в средата й процеждаше водите си малко поточе. Олд Уобъл скочи от коня си и каза:

— Ей там в края на тази долина пътят води надолу. Ако побързаме, ще успеем да стигнем при палатката преди червенокожите. Един от нас трябва да остане тук при животните, и то онзи, от когото най-лесно можем да се лишим. Това е знаменитият Сам, дето четири пъти пропуска целта. Той по-скоро ще улучи някой от нас, отколкото кой да е от червенокожите.

Е, «знаменитият Сам», бях, разбира се, аз, Самуел Паркър, някогашният счетоводител по строежите в Принстън! Възразих ядосано, но бях принуден да се подчиня. След като Стария ми заповяда да се грижа добре за животните и да не напускам долината, докато той не се завърне, останалите трима грабнаха оръжията си и хукнаха подир него.

Бях побеснял от гняв. Нима трябваше да търпя подобно нещо? Тези клети индианци щяха да бъдат застреляни, а имаха толкова безобиден вид! Биваше ли да го допусна? Не! И те бяха хора като нас. А исках и да си отмъстя за нанесената ми обида! Не познавах Дивия запад и последвах гласа на моето безразсъдство. Завързах юздите на мулето и на трите коня за околните дървета и препуснах в галоп обратно по пътя, по който бяхме дошли.