— Тогава не е възможно да се разминем. Върхът на дървото е изсъхнал. Винету ще пристигне там, когато по обед в дължината на сянката на дъба моят брат може да се нанесе пет пъти. Хау!

Разбира се, всичко това трябваше да преизчисля според нашите представи за времето и в уречения час и ден бях там. Но макар че дължината на сянката на дъба отговаряше на уговорката ни, не видях нито Винету, нито каквато и да било следа от него. Чаках го няколко часа, обаче той не се появи. Знаех, че за да не удържи на думата си, може да му е попречила само някоя беда и ето защо почнах да се тревожа за него. Но тогава ми хрумна мисълта, че е възможно вече да е бил тук и междувременно да е възникнала важна причина, за да не ме дочака. В такъв случай той сигурно щеше да ми остави някакъв знак. Започнах да оглеждам ствола на дъба и наистина не се бях излъгал! На височина един човешки бой в него бе забито малко изсъхнало борово клонче. Понеже не е възможно дъбът да има борови клонки, Винету сигурно го бе поставил там нарочно и то преди доста време, защото клончето бе съвсем изсъхнало. Измъкнах го, а заедно с него извадих и някаква хартийка, увита около долния му заострен край. Когато я развих, прочетох думите: «Нека моят брат веднага дойде при Блъди Фокс, когото команчите се канят да нападнат. Винету ще бърза да го предупреди.» Онези от моите читатели, които познават Винету, знаят, че той умееше отлично да чете и пише. А и почти винаги носеше у себе си хартия. Вестта, която ми беше оставил, не бе добра. Тя ме караше да се тревожа за него, макар и да знаех, че той има сила и смелост да преодолее и най-големите опасности. Хвана ме страх и за Блъди Фокс, защото, ако Винету не успееше да стигне при него преди нападението на команчите, много вероятно беше той да загине. Що се отнася до мен самия, моето положение можеше да се нарече всякак другояче само не и безопасно. Блъди Фокс живееше в единствения оазис на пустинята Ляно Естакадо, а пътят до там водеше през земите на команчите, с които често се бяхме счепквали. Попаднех ли им в ръцете, колът на мъчението нямаше да ми се размине, още повече че от доста време те бяха изровили бойната секира и бяха предприели не един и два военни набези, донесли им голяма плячка.