Един от най-опасните проломи бе тъй нареченият Mistake Canon (Каньонът на грешката), защото през него минаваше най-често използваният от индианците път, свързващ планините с равнината. Името му идваше от едно фатално припознаване. Хората разправяха как някакъв бял ловец застрелял там най-добрия си приятел, един апач, вместо свой враг от племето на команчите. Не знаех, кой е бил белият, нито пък познавах двамата червенокожи. Но оттогава суеверните уестмани избягваха този каньон, и то не заради обичайните опасности. Мълвеше се, че оттам рядко минавал бял, без да му се случи някакво нещастие. Призракът на застреляния апач носел всекиму гибел.

Разбира се, този призрак малко ме тревожеше. Все едно ми беше дали щях да го срещна, или не, стига да не се натъкнех на врагове от плът и кръв в човешки образ. Но доста преди да достигна каньона, забелязах многобройни следи от ездачи, които идваха някъде отстрани и продължаваха в моята посока. Не бе възможно да са били диви мустанги, просто защото в тези райони нямаше такива. Когато скочих на земята, за да огледам дирите, за свое успокоение и същевременно за свое учудване установих, че конете са били подковани. Следователно ездачите не бяха индианци. Но що за хора са били и какво ли са търсили тук?

Малко по-нататък един от тях бе слизал от коня си, може би за да позатегне ремъка на седлото, а в това време другите бяха продължили ездата. Подробно огледах мястото и от лявата страна на тези стъпки забелязах многобройни къси резки, широки колкото тъпата страна на острието на нож. От какво ли бяха оставени? Дали ездачът е носил сабя? Но тогава пред мен яздеха войници, кавалеристи. Дали срещу команчите бе тръгнала войска, за да ги накаже заради споменатите вече грабителски набези? Изпълнен с напрегнато любопитство, какъв ли ще е отговорът на този въпрос, потеглих по дирите в галоп. Колкото повече напредвах, толкова повече следи откривах.