Ето че сега бях в този град и не ми се щеше да пропусна възможността да посетя «Уолас и Сие».

И тъй, беше се свечерило, когато влязох в странноприемницата на майка Тик. Видях дълго и доста широко помещение, силно осветено от няколко лампи. Навярно имаше към двайсетина маси. Половината от тях бяха заети и то от едно твърде пъстро общество, обгърнато от гъсти кълба тютюнев дим. Сред хората имаше неколцина изискано облечени джентълмени със силно изскочили от ръкавите на саката маншети от картонена материя и с доста килнати назад цилиндри, сложили върху масите крака, обути в лъскави кожени ботуши. Присъстваха трапери и скватери с какъв ли не вид и от какъв ли не калибър, облекли неописуеми дрехи; цветнокожи от най-тъмното черно до най-светлото сиво-кафеникаво, със силно къдрава, начупена или права коса, с дебели месести и тесни устни, със сплеснати негроидни носове или пък с повече или по-малко кавказки черти; салджии и моряци, с високо изтеглени кончови на ботушите, затъкнали в пояса си лъскавия нож до коварния револвер; метиси и мелези от какъв ли не вид с всевъзможен цвят на кожата.

Между тях чевръсто сновеше добре закръглената достопочтена майка Тик и полагаше усърдни грижи никому от гостите да не липсва нещо. Тя познаваше всички, обръщаше се към всекиго по име, на едни хвърляше дружелюбни погледи, а предупредително вдигнатият й пръст скришом се заканваше на други, които изглеждаха кавгаджийски настроени. Щом седнах, тя се приближи до мен и ме попита какво желая.

— Майко Тик, мога ли да получа чаша бира? — попитах аз.

— Йес — кимна тя, — даже много хубава бира. Радвам се когато гостите ми я пият. Туй е по-здравословно, а е и по-прилично да пиеш бира, отколкото бренди, което често така завърта главите на хората, че вършат щуротии. Навярно си немец, а сър?